В ОГЛЕДАЛОТО[*]
„Защо огледало?“ е озаглавен текстът на проф. Клео Протохристова в каталога към тазгодишните Есенни изложби в Пловдив, които продължават до края на септември. Тръгвайки от директния отговор на въпроса, проф. Протохристова (автор на задълбочено изследване по темата – „Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории“), се спира на няколко повратни точки, когато се сменя перспективата – от хармоничната средновековна представа за огледалото като всевиждащото Божие око, през антропоцентризма на Ренесанса, когато се строшава голямо универсално огледало, та до прага на модерността, когато огледалото започва да отразява самото себе си. А днес?
„Ние окончателно сме попаднали в огледалния свят, казва пред Портал Култура проф. Протохристова. Обградени ме от огледала в тоталния симулакрум, в който съществуваме. Телевизията е огледало, фейсбук, всички тези селфита, които присъстват все по-настойчиво в живота на мнозина… Традиционно се е мислело, че изкуството е огледало на действителността, но в този постмодерен свят ние все повече сме изпълнени със съзнанието за плашещата реципрочност на това, че всъщност действителността подражава на изкуството и образите, които ни дава изкуството, ни манипулират, те ни вкарват в определени матрици.“
В дълговечната история на културата и изкуството огледалото разгръща своята парадоксалност: като медия на самопознанието и самозаблудата; на нарцистичното удвояване на образа и на образа на Другия; символ на мимолетността и трансценденталността, на приближаването на безкрая, на фрагментацията на човешкото, на загубата на идентичност… Могат да се изброят много аспекти на огледалната проблематика: метафорични, психологически и психоаналитични, философски и социологически. Огледало е било разглеждано като медия, като материал и мотив в изкуството. Някои изследователи говорят за огледалността или рефлексията като за културна техника наред с образа, писмеността и числата.
Огледалото в съвременното изкуство не предлага само естетическа игра, магия за сетивата, то е и инструмент на познанието. Макар че основна негова характеристика си остава манипулативността. В огледалото виждаме обърнатия си образ, за което всъщност рядко се замисляме, много по-често се идентифицираме с отражението, сякаш сами влизаме в огледалото.
Галина Лардева, артдиректор на Есенните изложби в Пловдив, е поканила художници, чиито самостоятелни изяви създават цялостна картина, дори без целенасочено да се стремят към това. В произведенията на Андрей Градечлиев (в Балабановата къща) сякаш е намерила израз цяла теория на огледалността – в играта на отражения, тяхното удвояване и неминуеми различия, в разфокусирането и смяната на перспективата. Фотографиките, както ги нарича авторът им, са изображения в различна степен на абстрактност от пристанищата на Антверпен, Хамбург, Олденбург.
Милена Цочкова (също в Балабановата къща) превръща своята живопис в огледало и кара зрителят да погледне в него, за да види себе си. Тя търси индивидуалното не в портрети и лица, а в жестове, във фрагменти от женска фигура, в извивката на гърба или шията, в разнищената материя, които изразяват емоционални състояния. В Балабановата къща са подредени и сложно композираните, изящни колажи на Ясен Панов, в които приказни образи се оглеждат и удвояват, оставайки винаги различни (отново акцент върху манипулативността на огледалото). В двора са живописните платна на Яна Стойчева – „воайорски поглед“ към човешки обиталища – интимни и светли петна в отчуждена или агресивна среда.
Не може без фотография – когато става дума за огледало. На верандата на Къща Хиндлиян е серията черно-бели фотографии на Иван Кюранов от езерото с водните лилии в градината на Клод Моне в Живерни – огледалност в историко-художествен план. Тук е и големоформатната фотография на една от неговите еротични химикалки от 90-те години, днес включена в дизайнерски проект на американската компания Soundwall.
В двора на Къща Хиндлиян са разположени платната от хром-никелова стомана на Евелина Петкова, които отразяват като криви огледала, а в маазата Стела Василева показва светлинна инсталация, задълбочена в пречупването на светлината през огледала, в третирането на огледалото като средство, както и рисунки на принципа на отражението.
В къща Мексиканско изкуство са живописните диптихи на Деян Янев, който разработва с въображение и усет за актуалност ситуации с двойки противоположности: човек – Бог, мишена – стрелец, ангели – демони и пр. В двора е инсталацията в огледало, стъкло и камък на Милена Бочукова.
За първа година Националните есенни изложби имат съпътстваща програма: разговори с авторите, кураторски турове, работилница и фотоконкурс за деца, изложба „Портрет на публиката“. Защото независимо дали е метафора, средство или материал, дали провокира социално-критически размишления или естетическо удоволствие, огледалото непрекъснато ни кара да рефлектираме върху себе си и днешното.
Или както пише проф. Протохристова, огледалото е „знак за щастливата ни обреченост да се домогваме до непознаваемостта на света с помощта на думи или образи, на разкази и картини, а в тях – с удивление, съчетало възторг и боязън – да разпознаваме самите себе си“.
Людмила Димова
„Защо огледало?“ е озаглавен текстът на проф. Клео Протохристова в каталога към тазгодишните Есенни изложби в Пловдив, които продължават до края на септември. Тръгвайки от директния отговор на въпроса, проф. Протохристова (автор на задълбочено изследване по темата – „Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории“), се спира на няколко повратни точки, когато се сменя перспективата – от хармоничната средновековна представа за огледалото като всевиждащото Божие око, през антропоцентризма на Ренесанса, когато се строшава голямо универсално огледало, та до прага на модерността, когато огледалото започва да отразява самото себе си. А днес?
„Ние окончателно сме попаднали в огледалния свят, казва пред Портал Култура проф. Протохристова. Обградени ме от огледала в тоталния симулакрум, в който съществуваме. Телевизията е огледало, фейсбук, всички тези селфита, които присъстват все по-настойчиво в живота на мнозина… Традиционно се е мислело, че изкуството е огледало на действителността, но в този постмодерен свят ние все повече сме изпълнени със съзнанието за плашещата реципрочност на това, че всъщност действителността подражава на изкуството и образите, които ни дава изкуството, ни манипулират, те ни вкарват в определени матрици.“
В дълговечната история на културата и изкуството огледалото разгръща своята парадоксалност: като медия на самопознанието и самозаблудата; на нарцистичното удвояване на образа и на образа на Другия; символ на мимолетността и трансценденталността, на приближаването на безкрая, на фрагментацията на човешкото, на загубата на идентичност… Могат да се изброят много аспекти на огледалната проблематика: метафорични, психологически и психоаналитични, философски и социологически. Огледало е било разглеждано като медия, като материал и мотив в изкуството. Някои изследователи говорят за огледалността или рефлексията като за културна техника наред с образа, писмеността и числата.
Огледалото в съвременното изкуство не предлага само естетическа игра, магия за сетивата, то е и инструмент на познанието. Макар че основна негова характеристика си остава манипулативността. В огледалото виждаме обърнатия си образ, за което всъщност рядко се замисляме, много по-често се идентифицираме с отражението, сякаш сами влизаме в огледалото.
Галина Лардева, артдиректор на Есенните изложби в Пловдив, е поканила художници, чиито самостоятелни изяви създават цялостна картина, дори без целенасочено да се стремят към това. В произведенията на Андрей Градечлиев (в Балабановата къща) сякаш е намерила израз цяла теория на огледалността – в играта на отражения, тяхното удвояване и неминуеми различия, в разфокусирането и смяната на перспективата. Фотографиките, както ги нарича авторът им, са изображения в различна степен на абстрактност от пристанищата на Антверпен, Хамбург, Олденбург.
Милена Цочкова (също в Балабановата къща) превръща своята живопис в огледало и кара зрителят да погледне в него, за да види себе си. Тя търси индивидуалното не в портрети и лица, а в жестове, във фрагменти от женска фигура, в извивката на гърба или шията, в разнищената материя, които изразяват емоционални състояния. В Балабановата къща са подредени и сложно композираните, изящни колажи на Ясен Панов, в които приказни образи се оглеждат и удвояват, оставайки винаги различни (отново акцент върху манипулативността на огледалото). В двора са живописните платна на Яна Стойчева – „воайорски поглед“ към човешки обиталища – интимни и светли петна в отчуждена или агресивна среда.
Не може без фотография – когато става дума за огледало. На верандата на Къща Хиндлиян е серията черно-бели фотографии на Иван Кюранов от езерото с водните лилии в градината на Клод Моне в Живерни – огледалност в историко-художествен план. Тук е и големоформатната фотография на една от неговите еротични химикалки от 90-те години, днес включена в дизайнерски проект на американската компания Soundwall.
В двора на Къща Хиндлиян са разположени платната от хром-никелова стомана на Евелина Петкова, които отразяват като криви огледала, а в маазата Стела Василева показва светлинна инсталация, задълбочена в пречупването на светлината през огледала, в третирането на огледалото като средство, както и рисунки на принципа на отражението.
В къща Мексиканско изкуство са живописните диптихи на Деян Янев, който разработва с въображение и усет за актуалност ситуации с двойки противоположности: човек – Бог, мишена – стрелец, ангели – демони и пр. В двора е инсталацията в огледало, стъкло и камък на Милена Бочукова.
За първа година Националните есенни изложби имат съпътстваща програма: разговори с авторите, кураторски турове, работилница и фотоконкурс за деца, изложба „Портрет на публиката“. Защото независимо дали е метафора, средство или материал, дали провокира социално-критически размишления или естетическо удоволствие, огледалото непрекъснато ни кара да рефлектираме върху себе си и днешното.
Или както пише проф. Протохристова, огледалото е „знак за щастливата ни обреченост да се домогваме до непознаваемостта на света с помощта на думи или образи, на разкази и картини, а в тях – с удивление, съчетало възторг и боязън – да разпознаваме самите себе си“.
Людмила Димова
[*]Текстът е публикуван в Портал Култура на 10 септември 2016.
РЕФЛЕКСИИ: Есенните изложби в Пловдив - съвременно изкуство с класически техники[*]
Националните есенни изложби в Пловдив отново защитиха реномето си на форум, който представя съвременно изкуство с класически техники. Тази година темата беше „Огледало”. А това, че има тема всеки път, откакто като куратор пое изложбите доц. д-р Галина Лардева, е едно много добро попадение. Защото то не очертава граници, а ги разширява и осъществява провокации.
Тази година участниците, поканени от Галина Лардева са Андрей Градечлиев, Деян Янев, Евелина Петкова, Иван Кюранов, Милена Бочукова, Милена Цочкова, Стела Василева, Яна Стойчева и Ясен Панов. Всеки по различен начин интерпретира темата „Огледало”. При някои от художниците творбите бяха специално подготвени за изложбите, други намираха свои допирни точки от предишни произведения. „Огледалото е провокация в много посоки. Есенните изложби в Пловдив винаги ги организирам в една обща рамка, която дава достатъчно поле за интерпретации, за изява, за всякакви провокации от страна на художниците. И когато мисля концепцията е винаги в тази посока. Да не бъде в никакъв случай мото, да не бъде тематична изложба. И в този смисъл „Огледало” като някакъв фокус на тазгодишните есенни изложби е голямо попадение. Още повече виждам, че и художниците реагираха по възможно най-адекватния начин. Есенните изложби като концепция са самостоятелни изложби в един общ проект. Това е спецификата и уникалното на тези изложби”, каза Галина Лардева още преди изложбата.
А ето и как авторите възприемат темата тази година. За Андрей Градечлиев и неговите фотографики, темата е по-скоро визуална, отколкото философска, в която да влага някакви особени знаци. „В тази изложба съм се концентрирал в темата „Огледало”. Това е първата изложба, която правя само с този вид работи. А иначе съм художник, предимно рисунката ми е много важна медия. И с това се изразявах досега, тук предимно има фотография и силно обработени фотографики. Обикалях пристанища, така се случи по друг повод - Антверпен, Хамбург, Олденбург. Много харесвам индустриалните кранове, кораби и пристанищни съоръжения. И оттам започнах да създавам графики, огледални изображения. Няма някакво философско послание. Просто се опитах да създам графики, които зрителят да го забавляват. И това беше един процес от 11 месеца. Човешкото изображение е една много силна моя тема от предишни мои работи. Сега да се създадат едни по-абстрактни изображения. Да създам един графичен ритъм”, споделя художникът.
Впрочем, липсата на човешко лице има и в творбите на Милена Цочкова, която също живее и работи в Германия. Но има човешко присъствие, а нейните графики станаха изображения и в дизайна на тазгодишните Есенни изложби. „Аз се занимавам с човешката фигура. Не като физически елемент, а като психологически. И веднага ми пасна темата с моите неща. И това беше една от причините да се съглася. Дантелата е само повърхност, става дума въобще за човешката фигура, човешкото състояние като психическо. Няма образ, категорично избягвам портрета, това е съвсем друг жанр. Идеята ми е всеки един от зрителите да се отъждестви със себе си. Тоест аз отварям една или две врати на зрителя и го оставям по-нататък да мисли върху картината. Аз рисувам доста реалистично, но фигурата е в една абстрактна среда. Този конфликт между реално и абсурд, което търся и което зрителят от себе си по-нататък трябва да мисли. Лица има, но там лицето е покрито с ръце, тоест отблъскване на познанието кой съм аз. Имах късмет, че завърших в България, където се учеше все още академично, което в Германия десетилетия го няма. И понеже живописта се връща отново и имам късмет, че тук съм го учила и мога, ме канят там”, признава художничката.
Докато при нея творбите са правени извън темата на изложбата, при Евелина Петкова те са специално за тази изложба. „Това ми беше идеята - да стигат плътно до темата за Огледалото – материалът да се покрива 100% с темата. А това, което съм направила е всъщност да бъде многолико. Огледалото е нещо много особено - то отразява нещо, но това, което отразява ние го виждаме по различен начин. В зависимост от настроението ни. Един ден сме много красиви, но другия ден не съвсем. Зависи от нашето настроение. И не само това. В детските приказки в огледалото се оглеждат вещиците и се виждат много красиви. А те са си вещици”, казва тя. Защото огледалото е илюзията която създава, но и отразява една реалност. За своите работи, които съвсем приличат на огледала, но и отразяват всичко около тях казва: „Моите работи са корабни платна, които да – те са опънати, вятърът минава през тях, но подсказват, че може и да не са толкова опънати. Че може да има колебания. Защото по принцип мен ме вълнува много темата вода, вълна и малко припокривам и с водата, и с вятъра, и публиката да разсъждава, да си доразкаже. Аз работя основно с камък и това е моята любов, но съм отворена да пробвам и с други материали и хром-никеловата стомана ми допада. Като отражение, като пластичност, за това, че е трайна. Тя е вечна, но камъкът си остава моята страст. Когато участвам в дадена изложба винаги правя нови неща, които са съобразени или с пространството. Не показвам стари неща”, казва скулпторката.
При другата скулпторка Милена Бочукова огледалото е по-различно. „Моето огледало е стъклено. Използвала съм стъкло, огледало и камък. Това са материалите. За разлика от друг път, когато комбинирах камъка с метал, този път за мен тази изложба е експеримент да работя за първи път в стъкло, което има едно много фино излъчване и ме плени. Темата е много добра, защото може да се разглежда многопланово. Аз съм спряла вниманието си на природното огледало, което се създава от слънчевата светлина и от водата. Зад мен е слънчевият лъч, който е център на експозицията. А от страни са водните огледала и луната като огледало на слънчевата светлина е включена в изложбата. Това са неща правени специално за изложбата. Дебелото стъкло има качества близки до камъка”, споделя Бочукова.
При художника Деян Янев огледалото е в противоположността и дуализмът на творбите създадени специално за изложбата. „Беше ми любопитно да правя противоположности. Това са диптихи, противоположност на нашето мислене, на нашето съзнание. Мисля, че художникът трябва да показва днешния ден. Това са контрапункти. Като се покажат и двете страни се получава пълнота. Всичко е важно и художникът се впечатлява от всичко. Живописта няма граници и мисля, че това е един от малкото похвати в изкуството, което е напълно свободно. И сюрреализмът ми дава тази възможност да освободя моето въображение и да го реализирам. С асоциации, и цвят”, казва той. Неговото усещане е напълно съвременно като посока и изображение. Даже понякога има комиксов привкус, но със задълбочени послания. „Преди да почна да правя картина мисля, какво искам да кажа. Не обръщам внимание на други художници, а искам всичко да е плод на моето въображение. Тогава нещата стават оригинални, когато си напълно освободен от други внушения. Като става въпрос за работа, гледам само себе си”, категоричен е художникът. Той е ученик на проф. Андрей Даниел, за когото казва, че го е научил да бъде себе си.
И още една студентка на Андрей Даниел имаше в Пловдив - Яна Стойчева, дебютантка на тези изложби. Нейните живописни творби са провокирани от огледалото на съвременния бит и живот. „Интересува ме срещата на човек с неговия образ, с неговата същност. Реших да представя един своеобразен войарски поглед към личните пространства на хората. И да покажа тези моменти, в които човек е откровен”, казва тя. Огледалото при Стела Василева е в отражението на фигурите и светлината. А при Иван Кюранов е във фотографските изображения на цикъл от фотографии от парка и по-конкретно от водните лилии в парка Живерни на Моне, чернобели работи, в които се прави мост между историята на изкуството и съвременността. За съжаление на изложбата не можа да присъства Ясен Панов. Един за мен много интелектуален тип художник, който много рядко се показва. Той работи в областта на дизайна и на интериорния дизайн.
А както ни каза проф. Клео Протохристова, автор на уводния текст на прекрасния каталог на изложбата: „В трудната ситуация, в която живеем по отношение на огледалата, е безпрецедентна. Ние окончателно сме попаднали в огледалния свят, не знам доколко си даваме сметка. Но сме обградени от огледала по всякакви начини в този тотален симулакрум, в който съществуваме. Всичко е огледало - телевизията е огледало, ние виждаме лица и виртуално общуваме с тях, но това са огледални образи, Фейсбук, всички тези селфита, които стават все по-настойчиви в живота на мнозина - всичко е огледало! Освен това, традиционно се е считало, че изкуството е огледало на действителността, това е метафората, с която се работи и затова я има тази изложба, която „работи” с огледалото”.
Стефан Джамбазов
Националните есенни изложби в Пловдив отново защитиха реномето си на форум, който представя съвременно изкуство с класически техники. Тази година темата беше „Огледало”. А това, че има тема всеки път, откакто като куратор пое изложбите доц. д-р Галина Лардева, е едно много добро попадение. Защото то не очертава граници, а ги разширява и осъществява провокации.
Тази година участниците, поканени от Галина Лардева са Андрей Градечлиев, Деян Янев, Евелина Петкова, Иван Кюранов, Милена Бочукова, Милена Цочкова, Стела Василева, Яна Стойчева и Ясен Панов. Всеки по различен начин интерпретира темата „Огледало”. При някои от художниците творбите бяха специално подготвени за изложбите, други намираха свои допирни точки от предишни произведения. „Огледалото е провокация в много посоки. Есенните изложби в Пловдив винаги ги организирам в една обща рамка, която дава достатъчно поле за интерпретации, за изява, за всякакви провокации от страна на художниците. И когато мисля концепцията е винаги в тази посока. Да не бъде в никакъв случай мото, да не бъде тематична изложба. И в този смисъл „Огледало” като някакъв фокус на тазгодишните есенни изложби е голямо попадение. Още повече виждам, че и художниците реагираха по възможно най-адекватния начин. Есенните изложби като концепция са самостоятелни изложби в един общ проект. Това е спецификата и уникалното на тези изложби”, каза Галина Лардева още преди изложбата.
А ето и как авторите възприемат темата тази година. За Андрей Градечлиев и неговите фотографики, темата е по-скоро визуална, отколкото философска, в която да влага някакви особени знаци. „В тази изложба съм се концентрирал в темата „Огледало”. Това е първата изложба, която правя само с този вид работи. А иначе съм художник, предимно рисунката ми е много важна медия. И с това се изразявах досега, тук предимно има фотография и силно обработени фотографики. Обикалях пристанища, така се случи по друг повод - Антверпен, Хамбург, Олденбург. Много харесвам индустриалните кранове, кораби и пристанищни съоръжения. И оттам започнах да създавам графики, огледални изображения. Няма някакво философско послание. Просто се опитах да създам графики, които зрителят да го забавляват. И това беше един процес от 11 месеца. Човешкото изображение е една много силна моя тема от предишни мои работи. Сега да се създадат едни по-абстрактни изображения. Да създам един графичен ритъм”, споделя художникът.
Впрочем, липсата на човешко лице има и в творбите на Милена Цочкова, която също живее и работи в Германия. Но има човешко присъствие, а нейните графики станаха изображения и в дизайна на тазгодишните Есенни изложби. „Аз се занимавам с човешката фигура. Не като физически елемент, а като психологически. И веднага ми пасна темата с моите неща. И това беше една от причините да се съглася. Дантелата е само повърхност, става дума въобще за човешката фигура, човешкото състояние като психическо. Няма образ, категорично избягвам портрета, това е съвсем друг жанр. Идеята ми е всеки един от зрителите да се отъждестви със себе си. Тоест аз отварям една или две врати на зрителя и го оставям по-нататък да мисли върху картината. Аз рисувам доста реалистично, но фигурата е в една абстрактна среда. Този конфликт между реално и абсурд, което търся и което зрителят от себе си по-нататък трябва да мисли. Лица има, но там лицето е покрито с ръце, тоест отблъскване на познанието кой съм аз. Имах късмет, че завърших в България, където се учеше все още академично, което в Германия десетилетия го няма. И понеже живописта се връща отново и имам късмет, че тук съм го учила и мога, ме канят там”, признава художничката.
Докато при нея творбите са правени извън темата на изложбата, при Евелина Петкова те са специално за тази изложба. „Това ми беше идеята - да стигат плътно до темата за Огледалото – материалът да се покрива 100% с темата. А това, което съм направила е всъщност да бъде многолико. Огледалото е нещо много особено - то отразява нещо, но това, което отразява ние го виждаме по различен начин. В зависимост от настроението ни. Един ден сме много красиви, но другия ден не съвсем. Зависи от нашето настроение. И не само това. В детските приказки в огледалото се оглеждат вещиците и се виждат много красиви. А те са си вещици”, казва тя. Защото огледалото е илюзията която създава, но и отразява една реалност. За своите работи, които съвсем приличат на огледала, но и отразяват всичко около тях казва: „Моите работи са корабни платна, които да – те са опънати, вятърът минава през тях, но подсказват, че може и да не са толкова опънати. Че може да има колебания. Защото по принцип мен ме вълнува много темата вода, вълна и малко припокривам и с водата, и с вятъра, и публиката да разсъждава, да си доразкаже. Аз работя основно с камък и това е моята любов, но съм отворена да пробвам и с други материали и хром-никеловата стомана ми допада. Като отражение, като пластичност, за това, че е трайна. Тя е вечна, но камъкът си остава моята страст. Когато участвам в дадена изложба винаги правя нови неща, които са съобразени или с пространството. Не показвам стари неща”, казва скулпторката.
При другата скулпторка Милена Бочукова огледалото е по-различно. „Моето огледало е стъклено. Използвала съм стъкло, огледало и камък. Това са материалите. За разлика от друг път, когато комбинирах камъка с метал, този път за мен тази изложба е експеримент да работя за първи път в стъкло, което има едно много фино излъчване и ме плени. Темата е много добра, защото може да се разглежда многопланово. Аз съм спряла вниманието си на природното огледало, което се създава от слънчевата светлина и от водата. Зад мен е слънчевият лъч, който е център на експозицията. А от страни са водните огледала и луната като огледало на слънчевата светлина е включена в изложбата. Това са неща правени специално за изложбата. Дебелото стъкло има качества близки до камъка”, споделя Бочукова.
При художника Деян Янев огледалото е в противоположността и дуализмът на творбите създадени специално за изложбата. „Беше ми любопитно да правя противоположности. Това са диптихи, противоположност на нашето мислене, на нашето съзнание. Мисля, че художникът трябва да показва днешния ден. Това са контрапункти. Като се покажат и двете страни се получава пълнота. Всичко е важно и художникът се впечатлява от всичко. Живописта няма граници и мисля, че това е един от малкото похвати в изкуството, което е напълно свободно. И сюрреализмът ми дава тази възможност да освободя моето въображение и да го реализирам. С асоциации, и цвят”, казва той. Неговото усещане е напълно съвременно като посока и изображение. Даже понякога има комиксов привкус, но със задълбочени послания. „Преди да почна да правя картина мисля, какво искам да кажа. Не обръщам внимание на други художници, а искам всичко да е плод на моето въображение. Тогава нещата стават оригинални, когато си напълно освободен от други внушения. Като става въпрос за работа, гледам само себе си”, категоричен е художникът. Той е ученик на проф. Андрей Даниел, за когото казва, че го е научил да бъде себе си.
И още една студентка на Андрей Даниел имаше в Пловдив - Яна Стойчева, дебютантка на тези изложби. Нейните живописни творби са провокирани от огледалото на съвременния бит и живот. „Интересува ме срещата на човек с неговия образ, с неговата същност. Реших да представя един своеобразен войарски поглед към личните пространства на хората. И да покажа тези моменти, в които човек е откровен”, казва тя. Огледалото при Стела Василева е в отражението на фигурите и светлината. А при Иван Кюранов е във фотографските изображения на цикъл от фотографии от парка и по-конкретно от водните лилии в парка Живерни на Моне, чернобели работи, в които се прави мост между историята на изкуството и съвременността. За съжаление на изложбата не можа да присъства Ясен Панов. Един за мен много интелектуален тип художник, който много рядко се показва. Той работи в областта на дизайна и на интериорния дизайн.
А както ни каза проф. Клео Протохристова, автор на уводния текст на прекрасния каталог на изложбата: „В трудната ситуация, в която живеем по отношение на огледалата, е безпрецедентна. Ние окончателно сме попаднали в огледалния свят, не знам доколко си даваме сметка. Но сме обградени от огледала по всякакви начини в този тотален симулакрум, в който съществуваме. Всичко е огледало - телевизията е огледало, ние виждаме лица и виртуално общуваме с тях, но това са огледални образи, Фейсбук, всички тези селфита, които стават все по-настойчиви в живота на мнозина - всичко е огледало! Освен това, традиционно се е считало, че изкуството е огледало на действителността, това е метафората, с която се работи и затова я има тази изложба, която „работи” с огледалото”.
Стефан Джамбазов
[*]Текстът е публикуван във ВЪПРЕКИ.СОМ.
Проф. Клео Протохристова: Окончателно сме попаднали в огледалния свят[*]
„В трудната ситуация, в която живеем по отношение на огледалата, тя е безпрецедентна. Ние окончателно сме попаднали в огледалния свят, не знам доколко си даваме сметка. Но сме обградени от огледала по всякакви начини в този тотален симулакрум, в който съществуваме”. Категорична е проф. Клео Протохристова,преподавателка в Пловдивския университет, в разговор за „въпреки.com”.
Повод за нашата среща са Националните есенни изложби в Пловдив 2016 в Стария град под надслов „Огледало” с куратор доц. д-р Галина Лардева, като тема вдъхновена от книгата на проф. Протохристова „Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории“. А тя продължава: „Всичко е огледало – телевизията е огледало, ние виждаме лица и виртуално общуваме с тях, но това са огледални образи, Фейсбук, всички тези селфита, които стават все по-настойчиви в живота на мнозина - всичко е огледало! Освен това, традиционно се е считало, че изкуството е огледало на действителността, това е метафората, с която се работи и затова я има тази изложба, която „работи” с огледалото. Но сега ние в този постмодерен свят сме все повече изпълнени със съзнанието за плашещата реципрочност на това, че всъщност действителността поддържа изкуството. Тези образи, които ни дава изкуството ни манипулират. Нещата са кардинално различни и тези теории, които са създадени дотук, занимавайки се с огледалото още от античността до модернизма имах възможността да проследя, че там има три основни промени, които са се осъществили. Това е тази хармонична представа за света като нещо, което може да бъде огледано в огледало и това е средновековната представа и затова там е възможно да се мисли за Библията, за Светото писание като за огледало, като за енциклопедия. След това при Ренесанса всеки е в центъра на Вселената - огледалото оглежда едно лице. Това е принципът и това означава, че няма център.
Но все още има много мощен потенциал, защото е средство за самопознание. А и науката хваща този образ и използва за познаване на света, както при Лайбниц /1646-1716 г./. Но стигането до прага на модерността и тогава се стига нещо много сложно. Това с огледалото започва да отразява самото себе си. Изкуството се превръща в размисъл как се прави изкуство. Литературата се превръща в метафикция и кръгът се затваря. Аз цитирам в каталога /великолепно издание с въведение от професорката – б.а./ това прекрасно стихотворение, написано още през 1940 г. на Уилям Бътлър Йетс „Статуи”, където това проклятие е изведено с формула на чистота „Огледало, огледано в огледало е цялото представление”, няма друго. И все пак в тази омагьосана въртележка от оглеждащи се огледала все още има рефлексията, има теоретичната способност да обемем този проблем, да го видим. Това, което прави Мауриц Корнелиус Ешер /нидерландски художник 1898-1972г., известен със своите творби, които изобразяват мозайки, невъзможни конструкции, безкрайни обекти и покрития на равнината –б.а/, например в своите литографии. Когато, обаче огледалото навлезе в живота, както в утопичните разкази на Борхес, отвсякъде ни стигат тези огледални образи. Сега вече, може би трябва да се доверим на интуицията си, на инстинкта си да се справим с конкретната ситуация - да приемем ли, да отхвърлим ли. Става много сложно. Това показват тези изложби, те имат съвършено различни погледи върху това как работи огледалният принцип, какво става с него, как той може да помогне или да пречи на художника. Затова е толкова разпиляна картината. Предполагам, че ще дойде момент за рефлексия за пореден път етично осмисляне на нещата. Но сега е преживяване”, казва тя.
И наистина есенните изложби с участието на девет художници, разположени в Балабановата къща, къщата Хиндлиян, къща Мексиканско изкуство са преживяване, благодарение на досега с изкуството на различни творци, вписващо се прекрасно в интериора и екстериора на Стария град. С Клео Протохристова разговаряме в залата с картините на Милена Цочкова в Балабановата къща, а литераторката обобщава за цялостната изложба: „Имах щастливата възможност да я разгледам много спокойно и да си поговоря с художниците. В един момент ми беше подсказана една авторефлексия, че изкуството е размило много границите си, че то е много близко до бита, до декорацията, до естетиката на всекидневието. И, че огледалният принцип работи навсякъде около нас и това дава възможност да бъде инструментализирано. Тоест би трябвало да си помислим много важно за това как фотографията влиза вече категорично и как тези изложби го показват. Но като се замислим фотографията е всъщност огледало. В книгата си съм писала по този въпрос с подобаващо чувство за хумор, защото нещата са стъписващи в някакъв момент от този нарцисизъм на нашето време. Ние сме безнадеждно потънали в нарцисизъм, ние всичките със селфита, с Фейсбук - цялото това измислено битие, всичко това са огледала, но има и как да си модифицираме снимките – фотошоп и да станат красиви. Всички недостатъци изчезват и изчезва този основен парадокс, който съществуваше. Писала съм го. Почти всеки човек като го снимат казва, че не е фотогеничен, че не се харесва на снимки, но никой не казва, че не се харесва в огледалото.
Трябва да имаш вътрешна устойчивост, за да можеш да го кажеш, като виждаш това, което е там. Но сега и този проблем изчезва, защото всички можем да си направим снимката, на която да се харесваме. Така, че нали разбираме колко нещата се променят всеки момент!”. С усмивка и ирония казва тя. А и се конкретизира за част от видяното в експозицията.
„Художничката /за Милена Цочкова/ търси индивидуалното в жеста, не го търси в лицето. Това е прекрасно - една много талантлива и интелигентна акция на този ужас, за който говорим. При Андрей Градечлиев виждам най-цялостна концепция за огледалности и начин да бъдат изследвани и това, което ме възхити е тази великолепна игра, в която отражението е огледало, но то не е идентично. Всъщност това е магията на огледалото. Ние си мислим, че когато се спрем пред огледалото виждаме себе си, но не виждаме измисления си образ, виждаме как се виждаме в очите на другите. Най-интересното е, че ние виждаме един обърнат свят там – ляво/дясно, кое отпред, кое отзад – цялата тази перспектива там се размества и в неговите картини се осмисля тази много сложна проблематика, която рисува огледалото със смяната на перспективата, със смяната на посоките с удвояването, непълно удвояване, обаче и т.н. и т.н. но за мен е много щастливо изживяване са тези изложби. Специално говоря за Андрей, а при Деян Янев цветовият контраст на диптихите е друго, повече конструктивна посока, в която се работи в опит да се изведат принципите. При него цялото това фантастично въображение, просто невероятно колко образи са родени там с възможността те да бъдат удвоени и същевременно да не бъдат две линии покрай света”.
Това взаимно ни провокира отново и отново да си говорим за огледалния свят около нас, за виртуалното пространство, в което без да се усетим вече живеем, особено по-младите поколения. И така съвсем естествено коментираме и случващото се около нас, почти признавайки, че не винаги се чувстваме уютно дори в собствения си личен живот. „Огледалният свят е виртуален, нереален.
Ние живеем само с образи, ние не притежаваме нищо, ние притежаваме само картинки. Вижте какво става с отношенията на хората, истинските отношения между хората, тези, които са съществували хилядолетия. Те са огледални, защото ние нямаме друг начин да постигнем идентичността си, освен оглеждайки се в другия, в очите му, в оценката му, в начина, по който реагираме. Ние сме диалогични същества и това е чудесно! Но какво става сега? Този реален контакт изчезва. Ние всички сме свидетели на това как младите хора седят в кафенета и всеки си гледа смартфона или айфона и те не общуват. Седят на масата и общуват чрез измисления си образ. Това поначало винаги е било така, когато имаме двама души, всеки един от тях играе ролята на огледало за другия. И в тази двойка ние всъщност имаме четирима – имаме реалните двама и проекцията на всеки – отсрещния и проекцията в собственото му съзнание. Много абстрактно е, но е така. Ние имаме нашия образ, особено когато сме влюбени – на един реален човек отсреща и на един измислен от нас образ. И дълго време ние живеем с този образ и освен това ние имаме нашия образ за него. Затова сме толкова щастливи, когато сме влюбени, защото ние сме идеалният си образ, когато сме влюбени…Тази четворка, в нея има една диалектика, която е нормална, пораждаща. В един момент може да бъде катастрофична и тези красиви неща се раждат, после се раждат нови… Но когато е този виртуален контакт, в който всичко, което предлагаш са някакви снимки, някакви коментари, някакви лайквания и т.н., всъщност изчезва човешкото измерение. Всичко се механизира, да живеем, но само отражения – там няма реален човек”. Това е малко тъжната, но реалистична констатация на Клео Протохристова.
И това се отнася с пълна сила и за политиката, където според нея нещата са гротескови. Защото ако преди до известно време е имало някакви образи като импозантните фигури на Маргарет Тачър, на Хелмут Кол, на Митеран, на Жак Ширак, които можеш да не харесваш напълно, но това са фигури, които вселяват респект и са образи, сега, което вижда в момента за нея е страшно. За България дори не й се коментира. Какво става в Щатите, най-силната страна в света, какво става? Двама палячовци се борят, за да бъдат избрани - и единият и другият! И европейските водачи, според литераторката са карикатурни фигури и това е от 10-15 години насам, т.е. има абсолютна подмяна, няма реално съдържание. Но все пак трябва да има някакво спасение, някакво излизане от омагьосания кръг, в който често сами доброволно влизаме и едва ли не с усилие на волята се опитваме да напуснем. Може ли да помогне, изкуството, литературата? „Има го, има много достойни автори, които вървят срещу илюзията, които се опитват да рационализират възможностите пред човешкото в сегашния момент по един, все пак, спасителен начин. Ако примерно говорим за американска литература Джонатан Франзен /роден 1959 г., един от успешните американски писатели в първото десетилетие на ХХI ве – б.а./, негова основна тема е свободата. При неговите романи ти потъваш и живееш с хората, които са там. Но основната насоки, в която вървят тези книги са да покажат цялата изкуственост, имагинерност на света, в който живее сега съвременният американец. Старая се и да чета много и българска литература и понеже миналата година бях в журито на конкурса на Фонд „13 века България” и тогава отличихме книгата на Емилия Дворянова „При входа на морето”. Това е една книга, която предлага спасителна алтернатива. Тръгва през болестта, тръгва през неврозите, тръгва през отчаянието, през самотата, през невъзможността да се адаптираш положително към социума. Защото тези хора в нейния санаториум /това е версия на „Вълшебната планина” на Томас Ман/ - сега не се страда от туберкулоза, страда се от нервни и психически заболявания, но там има алтернативата на духовното пречистване и извисяване, намирането отново на общността, намирането на някаква перспектива духовна в целия хаос, в който живеем. Та литературата си върши работата”, смята проф. Протохристова.
Тази прекрасна сграда на Дома на благотворителността и народното здраве на Кудоглу е разрушена през 70-те години на миналия век, за да бъде построен мастодонтът на пощите в Пловдив, който все повече губи своя смисъл
Заедно се съгласяваме, че въпросът е дали има кой да чете! „Има, малко са, но тези, които се занимават с тези сложни, метафизични, може би за широка аудитория, проблеми считат, че са достатъчни само 1% от хората да променят съзнанието си. Това е критичната маса. Да се молим за този процент си обещаваме взаимно”. Приказваме си с проф. Клео Протохристова, като си признаваме, че отдавна сме чакали този разговор. Приятно е в атмосферата на хубава изложба с интересни автори в пространството на Балабановата къща и не по-малко прекрасните в близост до нея. А малко по-надолу в центъра на Пловдив са тютюневите складове. В момента оградени и недостъпни, но останали като празни стени след пожара, тъжен паметник на алчността и глупостта едновременно, а вероятно и на нещо по-зловещо – изтриването, заличаването не само като безхаберна и неинтелигентна политика. Този образ на България, защото подобни тъжни гледки могат да се видят в София, Варна и къде ли още не, няма как да го приемем, да го чувстваме като част от нас дори и само като образ, не е просто огледален, а реален. Това интересува ли хората?
„Не е вярно, че не се интересуват. Според мен хората са обезверени по отношение ефикасността, на каквито и да е усилия, които ще положат в тази посока. Живеем в действителност на абсолютна безнаказаност на злото. Това е цялата работа и смятам, че се уморихме всички. Аз също не отидох да протестирам при цялото си дълбоко потресно възмущение от това, което стана. Но какво да кажа, аз бях в този потрес още в началото на 70-те, когато с огромни усилия беше унищожена сградата на Кудоглу /„Дом на благотворителността в центъра на Пловдив, където сега е сградата на централната поща – б.а/, трябваше да слагат бомби, за да я разбият. Направи се съзнателно, тя на никого не пречеше, можеше чудесно да бъде вписана, а не тази безумна поща, която беше построена. Можеше да се вгради, но на първо място тя беше прекрасна сграда, беше построена по всички правила и след известното чирпанско земетресение от 1928 г. са били са положени огромни усилия да се направи стабилна сграда. Свидетел съм на това как не успяваха да я съборят. Наложи се да слагат взривове. Но тогава в България имаше една официална истина, друга, която върви по приказки, цитати и т.н. Вървеше между хората, че там във високата къща /партийния дом в града – б.а/ има волята името на Кудоглу да бъде изличено докрай. Не може неговата сграда да бъде в центъра на града до партийния дом. Направиха го още тогава. Какво се чудите, че сега някакви изчадия, потомци, впрочем, правят същото”. Замълчаваме, едновременно изпълнени с обида и възмущение. А Димитър Кудоглу е един от най-големите дарители в историята на следосвобожденска България, чиято дейност пунктуално е документирана в изданието на Български дарителски форум „Енциклопедия на дарителството”.
И все пак не може без надежда и смисъл от нея. И Клео Протохристова се връща отново към огледалото почти в библейски смисъл, но от гледна точка на днешния ден и на нейния прочит и като изследовател. „Надеждата е свързана с това, че светът, все пак, е разумен, създаден е разумен. Това е въпрос на избор като какъв ще приемем света, ако мислим, че в основата му е логосът. Това е една хармонична промисъл и вярвам, че тя трябва да оцелее. Трябва! Едновременно да му вярваме и да бъдем скептични, тъй като в основополагащия текст, който имаме в Светото писание, в посланието на апостол Павел до Коринт е казано: „Сега гледаме смътно като в огледало.” Точно би трябвало да се каже да се доверяваме, но и да бъдем скептични, а обещава ни апостол Павел, че лице в лице ще гледаме отвъд светологичната граница, но сега сме тук. Но когато се налага, ако огледалото е вероломно трябва да бъде счупено”.
Зелма Алмалех
„В трудната ситуация, в която живеем по отношение на огледалата, тя е безпрецедентна. Ние окончателно сме попаднали в огледалния свят, не знам доколко си даваме сметка. Но сме обградени от огледала по всякакви начини в този тотален симулакрум, в който съществуваме”. Категорична е проф. Клео Протохристова,преподавателка в Пловдивския университет, в разговор за „въпреки.com”.
Повод за нашата среща са Националните есенни изложби в Пловдив 2016 в Стария град под надслов „Огледало” с куратор доц. д-р Галина Лардева, като тема вдъхновена от книгата на проф. Протохристова „Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории“. А тя продължава: „Всичко е огледало – телевизията е огледало, ние виждаме лица и виртуално общуваме с тях, но това са огледални образи, Фейсбук, всички тези селфита, които стават все по-настойчиви в живота на мнозина - всичко е огледало! Освен това, традиционно се е считало, че изкуството е огледало на действителността, това е метафората, с която се работи и затова я има тази изложба, която „работи” с огледалото. Но сега ние в този постмодерен свят сме все повече изпълнени със съзнанието за плашещата реципрочност на това, че всъщност действителността поддържа изкуството. Тези образи, които ни дава изкуството ни манипулират. Нещата са кардинално различни и тези теории, които са създадени дотук, занимавайки се с огледалото още от античността до модернизма имах възможността да проследя, че там има три основни промени, които са се осъществили. Това е тази хармонична представа за света като нещо, което може да бъде огледано в огледало и това е средновековната представа и затова там е възможно да се мисли за Библията, за Светото писание като за огледало, като за енциклопедия. След това при Ренесанса всеки е в центъра на Вселената - огледалото оглежда едно лице. Това е принципът и това означава, че няма център.
Но все още има много мощен потенциал, защото е средство за самопознание. А и науката хваща този образ и използва за познаване на света, както при Лайбниц /1646-1716 г./. Но стигането до прага на модерността и тогава се стига нещо много сложно. Това с огледалото започва да отразява самото себе си. Изкуството се превръща в размисъл как се прави изкуство. Литературата се превръща в метафикция и кръгът се затваря. Аз цитирам в каталога /великолепно издание с въведение от професорката – б.а./ това прекрасно стихотворение, написано още през 1940 г. на Уилям Бътлър Йетс „Статуи”, където това проклятие е изведено с формула на чистота „Огледало, огледано в огледало е цялото представление”, няма друго. И все пак в тази омагьосана въртележка от оглеждащи се огледала все още има рефлексията, има теоретичната способност да обемем този проблем, да го видим. Това, което прави Мауриц Корнелиус Ешер /нидерландски художник 1898-1972г., известен със своите творби, които изобразяват мозайки, невъзможни конструкции, безкрайни обекти и покрития на равнината –б.а/, например в своите литографии. Когато, обаче огледалото навлезе в живота, както в утопичните разкази на Борхес, отвсякъде ни стигат тези огледални образи. Сега вече, може би трябва да се доверим на интуицията си, на инстинкта си да се справим с конкретната ситуация - да приемем ли, да отхвърлим ли. Става много сложно. Това показват тези изложби, те имат съвършено различни погледи върху това как работи огледалният принцип, какво става с него, как той може да помогне или да пречи на художника. Затова е толкова разпиляна картината. Предполагам, че ще дойде момент за рефлексия за пореден път етично осмисляне на нещата. Но сега е преживяване”, казва тя.
И наистина есенните изложби с участието на девет художници, разположени в Балабановата къща, къщата Хиндлиян, къща Мексиканско изкуство са преживяване, благодарение на досега с изкуството на различни творци, вписващо се прекрасно в интериора и екстериора на Стария град. С Клео Протохристова разговаряме в залата с картините на Милена Цочкова в Балабановата къща, а литераторката обобщава за цялостната изложба: „Имах щастливата възможност да я разгледам много спокойно и да си поговоря с художниците. В един момент ми беше подсказана една авторефлексия, че изкуството е размило много границите си, че то е много близко до бита, до декорацията, до естетиката на всекидневието. И, че огледалният принцип работи навсякъде около нас и това дава възможност да бъде инструментализирано. Тоест би трябвало да си помислим много важно за това как фотографията влиза вече категорично и как тези изложби го показват. Но като се замислим фотографията е всъщност огледало. В книгата си съм писала по този въпрос с подобаващо чувство за хумор, защото нещата са стъписващи в някакъв момент от този нарцисизъм на нашето време. Ние сме безнадеждно потънали в нарцисизъм, ние всичките със селфита, с Фейсбук - цялото това измислено битие, всичко това са огледала, но има и как да си модифицираме снимките – фотошоп и да станат красиви. Всички недостатъци изчезват и изчезва този основен парадокс, който съществуваше. Писала съм го. Почти всеки човек като го снимат казва, че не е фотогеничен, че не се харесва на снимки, но никой не казва, че не се харесва в огледалото.
Трябва да имаш вътрешна устойчивост, за да можеш да го кажеш, като виждаш това, което е там. Но сега и този проблем изчезва, защото всички можем да си направим снимката, на която да се харесваме. Така, че нали разбираме колко нещата се променят всеки момент!”. С усмивка и ирония казва тя. А и се конкретизира за част от видяното в експозицията.
„Художничката /за Милена Цочкова/ търси индивидуалното в жеста, не го търси в лицето. Това е прекрасно - една много талантлива и интелигентна акция на този ужас, за който говорим. При Андрей Градечлиев виждам най-цялостна концепция за огледалности и начин да бъдат изследвани и това, което ме възхити е тази великолепна игра, в която отражението е огледало, но то не е идентично. Всъщност това е магията на огледалото. Ние си мислим, че когато се спрем пред огледалото виждаме себе си, но не виждаме измисления си образ, виждаме как се виждаме в очите на другите. Най-интересното е, че ние виждаме един обърнат свят там – ляво/дясно, кое отпред, кое отзад – цялата тази перспектива там се размества и в неговите картини се осмисля тази много сложна проблематика, която рисува огледалото със смяната на перспективата, със смяната на посоките с удвояването, непълно удвояване, обаче и т.н. и т.н. но за мен е много щастливо изживяване са тези изложби. Специално говоря за Андрей, а при Деян Янев цветовият контраст на диптихите е друго, повече конструктивна посока, в която се работи в опит да се изведат принципите. При него цялото това фантастично въображение, просто невероятно колко образи са родени там с възможността те да бъдат удвоени и същевременно да не бъдат две линии покрай света”.
Това взаимно ни провокира отново и отново да си говорим за огледалния свят около нас, за виртуалното пространство, в което без да се усетим вече живеем, особено по-младите поколения. И така съвсем естествено коментираме и случващото се около нас, почти признавайки, че не винаги се чувстваме уютно дори в собствения си личен живот. „Огледалният свят е виртуален, нереален.
Ние живеем само с образи, ние не притежаваме нищо, ние притежаваме само картинки. Вижте какво става с отношенията на хората, истинските отношения между хората, тези, които са съществували хилядолетия. Те са огледални, защото ние нямаме друг начин да постигнем идентичността си, освен оглеждайки се в другия, в очите му, в оценката му, в начина, по който реагираме. Ние сме диалогични същества и това е чудесно! Но какво става сега? Този реален контакт изчезва. Ние всички сме свидетели на това как младите хора седят в кафенета и всеки си гледа смартфона или айфона и те не общуват. Седят на масата и общуват чрез измисления си образ. Това поначало винаги е било така, когато имаме двама души, всеки един от тях играе ролята на огледало за другия. И в тази двойка ние всъщност имаме четирима – имаме реалните двама и проекцията на всеки – отсрещния и проекцията в собственото му съзнание. Много абстрактно е, но е така. Ние имаме нашия образ, особено когато сме влюбени – на един реален човек отсреща и на един измислен от нас образ. И дълго време ние живеем с този образ и освен това ние имаме нашия образ за него. Затова сме толкова щастливи, когато сме влюбени, защото ние сме идеалният си образ, когато сме влюбени…Тази четворка, в нея има една диалектика, която е нормална, пораждаща. В един момент може да бъде катастрофична и тези красиви неща се раждат, после се раждат нови… Но когато е този виртуален контакт, в който всичко, което предлагаш са някакви снимки, някакви коментари, някакви лайквания и т.н., всъщност изчезва човешкото измерение. Всичко се механизира, да живеем, но само отражения – там няма реален човек”. Това е малко тъжната, но реалистична констатация на Клео Протохристова.
И това се отнася с пълна сила и за политиката, където според нея нещата са гротескови. Защото ако преди до известно време е имало някакви образи като импозантните фигури на Маргарет Тачър, на Хелмут Кол, на Митеран, на Жак Ширак, които можеш да не харесваш напълно, но това са фигури, които вселяват респект и са образи, сега, което вижда в момента за нея е страшно. За България дори не й се коментира. Какво става в Щатите, най-силната страна в света, какво става? Двама палячовци се борят, за да бъдат избрани - и единият и другият! И европейските водачи, според литераторката са карикатурни фигури и това е от 10-15 години насам, т.е. има абсолютна подмяна, няма реално съдържание. Но все пак трябва да има някакво спасение, някакво излизане от омагьосания кръг, в който често сами доброволно влизаме и едва ли не с усилие на волята се опитваме да напуснем. Може ли да помогне, изкуството, литературата? „Има го, има много достойни автори, които вървят срещу илюзията, които се опитват да рационализират възможностите пред човешкото в сегашния момент по един, все пак, спасителен начин. Ако примерно говорим за американска литература Джонатан Франзен /роден 1959 г., един от успешните американски писатели в първото десетилетие на ХХI ве – б.а./, негова основна тема е свободата. При неговите романи ти потъваш и живееш с хората, които са там. Но основната насоки, в която вървят тези книги са да покажат цялата изкуственост, имагинерност на света, в който живее сега съвременният американец. Старая се и да чета много и българска литература и понеже миналата година бях в журито на конкурса на Фонд „13 века България” и тогава отличихме книгата на Емилия Дворянова „При входа на морето”. Това е една книга, която предлага спасителна алтернатива. Тръгва през болестта, тръгва през неврозите, тръгва през отчаянието, през самотата, през невъзможността да се адаптираш положително към социума. Защото тези хора в нейния санаториум /това е версия на „Вълшебната планина” на Томас Ман/ - сега не се страда от туберкулоза, страда се от нервни и психически заболявания, но там има алтернативата на духовното пречистване и извисяване, намирането отново на общността, намирането на някаква перспектива духовна в целия хаос, в който живеем. Та литературата си върши работата”, смята проф. Протохристова.
Тази прекрасна сграда на Дома на благотворителността и народното здраве на Кудоглу е разрушена през 70-те години на миналия век, за да бъде построен мастодонтът на пощите в Пловдив, който все повече губи своя смисъл
Заедно се съгласяваме, че въпросът е дали има кой да чете! „Има, малко са, но тези, които се занимават с тези сложни, метафизични, може би за широка аудитория, проблеми считат, че са достатъчни само 1% от хората да променят съзнанието си. Това е критичната маса. Да се молим за този процент си обещаваме взаимно”. Приказваме си с проф. Клео Протохристова, като си признаваме, че отдавна сме чакали този разговор. Приятно е в атмосферата на хубава изложба с интересни автори в пространството на Балабановата къща и не по-малко прекрасните в близост до нея. А малко по-надолу в центъра на Пловдив са тютюневите складове. В момента оградени и недостъпни, но останали като празни стени след пожара, тъжен паметник на алчността и глупостта едновременно, а вероятно и на нещо по-зловещо – изтриването, заличаването не само като безхаберна и неинтелигентна политика. Този образ на България, защото подобни тъжни гледки могат да се видят в София, Варна и къде ли още не, няма как да го приемем, да го чувстваме като част от нас дори и само като образ, не е просто огледален, а реален. Това интересува ли хората?
„Не е вярно, че не се интересуват. Според мен хората са обезверени по отношение ефикасността, на каквито и да е усилия, които ще положат в тази посока. Живеем в действителност на абсолютна безнаказаност на злото. Това е цялата работа и смятам, че се уморихме всички. Аз също не отидох да протестирам при цялото си дълбоко потресно възмущение от това, което стана. Но какво да кажа, аз бях в този потрес още в началото на 70-те, когато с огромни усилия беше унищожена сградата на Кудоглу /„Дом на благотворителността в центъра на Пловдив, където сега е сградата на централната поща – б.а/, трябваше да слагат бомби, за да я разбият. Направи се съзнателно, тя на никого не пречеше, можеше чудесно да бъде вписана, а не тази безумна поща, която беше построена. Можеше да се вгради, но на първо място тя беше прекрасна сграда, беше построена по всички правила и след известното чирпанско земетресение от 1928 г. са били са положени огромни усилия да се направи стабилна сграда. Свидетел съм на това как не успяваха да я съборят. Наложи се да слагат взривове. Но тогава в България имаше една официална истина, друга, която върви по приказки, цитати и т.н. Вървеше между хората, че там във високата къща /партийния дом в града – б.а/ има волята името на Кудоглу да бъде изличено докрай. Не може неговата сграда да бъде в центъра на града до партийния дом. Направиха го още тогава. Какво се чудите, че сега някакви изчадия, потомци, впрочем, правят същото”. Замълчаваме, едновременно изпълнени с обида и възмущение. А Димитър Кудоглу е един от най-големите дарители в историята на следосвобожденска България, чиято дейност пунктуално е документирана в изданието на Български дарителски форум „Енциклопедия на дарителството”.
И все пак не може без надежда и смисъл от нея. И Клео Протохристова се връща отново към огледалото почти в библейски смисъл, но от гледна точка на днешния ден и на нейния прочит и като изследовател. „Надеждата е свързана с това, че светът, все пак, е разумен, създаден е разумен. Това е въпрос на избор като какъв ще приемем света, ако мислим, че в основата му е логосът. Това е една хармонична промисъл и вярвам, че тя трябва да оцелее. Трябва! Едновременно да му вярваме и да бъдем скептични, тъй като в основополагащия текст, който имаме в Светото писание, в посланието на апостол Павел до Коринт е казано: „Сега гледаме смътно като в огледало.” Точно би трябвало да се каже да се доверяваме, но и да бъдем скептични, а обещава ни апостол Павел, че лице в лице ще гледаме отвъд светологичната граница, но сега сме тук. Но когато се налага, ако огледалото е вероломно трябва да бъде счупено”.
Зелма Алмалех
[*]Текстът е публикуван във ВЪПРЕКИ.СОМ.
ОГЛЕДАЛО[*]
Национални есенни изложби в Пловдив 2016
Огледало – форми, образи, рефлексии и проекции, едновременно близки и далечни, пречупени пространства, реални и имагинерни светове, място, което се оказва пресечна точка на въображение и разум, съзнание и подсъзнание, светлина и сянка, дух и материя. Като събират в своите плоскости природа и космос, минало и бъдеще, сътворение и развитие, огледалата остават в тъмната зона на нашето съзнание, сякаш са разположени извън допустимата граница на съзерцанието. Чрез изкуството като форма и начин на общуване откриваме, че самоосъзнаването ни на фона на съществуващото и миналият ни опит в кръга на познаваемото изменят значението на привидното като в Огледалния свят на Алиса.
За четвърта поредна година доц. д-р Галина Лардева е куратор на Националните есенни изложби в Пловдив. Тя преобърна, трансформира и фокусира този форум в платформа за осмисляне и разбиране на съвременното българско изкуство. Арт директорът отправя концепцията си за огледалото към участниците в проекта, която може да им послужи като някаква отправна точка, провокация в много посоки, предоставяйки им да избират дали да приемат или отхвърлят отправната точка, както и поле за свободна интерпретация.
След „Форсиране на избора“ (2013), „Отстранени системи“ (2014), „Ан пасан“ (2015), проектът „Огледало“ (2016) се превърна в арена, на която се съвместяват и кореспондират различни медии – живопис, скулптура, фотография, рисунка. Изложбите се превърнаха в диалог между изкуства, автори и публика, различни жанрове, интерпретиращи отправната точка от физически през социални до духовни измерения.
Огледалото е културен знак, съдържащ много тълкувания – от най- буквалното (като обект в бита) до най-абстрактното (като метафизичен символ). Бихме могли да приемем, че светът е огледало – в него се оглежда, отразява, пречупва и променя не- познатият образ, който е лишен от представа за себе си. То има качество да изважда образа от обичайната му среда и да го ситуира в едно условно пространство, да му придава други измерения – най-реалната илюзия. Огледалото като алегория на суетата, аналог на човешката душа, съзнание и познание; като индикатор и сигнал за нравствен диалог. То се явява важен маркер, който поставя рамки, но и предоставя измерения без граници. Дихотомията реалност – иреалност е основната позиция при всички възможни пресечни точки, където се срещат Азът, субектът, обектът, различните полюси на човешкото съзнание и въпросите, възникнали от дълбоката необходимост за самопознанието на вътрешния глас. Бихме могли да кажем, че „Огледало“ е символ на авторовото саморазкритие, без да присъства натрапчиво в образната система. То е като фиктивен автобиографичен колаж.
В рамките на тазгодишния проект образът на огледалото, използвано като метафора за изкуството, е опит да се погледне в загадъчното през призмата на опозициите земно – отвъдно, профанно- сакрално, човешко – божествено чрез мисълта (авторовата концепция) и материала (изразните средства). Кураторът е поканил съвременни автори, които не са преекспонирани в страната и чужбина. Както споделя артистичният директор Галина Лардева: „Винаги се опитвам да каня художници, които, когато видим след години в каталозите или срещнем имената им като участници, да дадат една цялостна картина на съвременното българско изкуство в момента в регистъра на изящното“. Девет автори, всеки с различен творчески почерк и обхват на изразни средства, но обединени от една обща идея, „Огледало“-то, са експонирани в пространството на Балабановата къща, къща Хиндлиян и къща „Мексиканско изкуство“ в Старинен Пловдив през месец септември.
Андрей Градечлиев, който живее и твори в Олденбург, Германия, представя в Балабановата къща своите фотографики (съчетание на фотографии, графика и рисунка). В динамичните му композиции с индустриални пейзажи от пристанищните градове Антверпен, Хамбург и Олденбург, близки до натурата изображения на повтарящи се елементи – сгради, машини, железни конструкции, кранове, огледално се проектират в композиционното пространство като абстрактни форми.
Интересен автор, който е нов за българската публика, е Милена Цочкова (живее и твори в Бремен). В рамките на проекта тя ни представя един особен поглед върху огледалото със серията си „портрети“ в Балабановата къща. При тях липсва лицето, но се акцентира върху жеста и фрагменти от тялото – ръце, крака, шия, гръб, разпадащата се материя на тъканта/плътта, които по индиректен път засягат темата за човека. Човешката фигура я вълнува, но тук тя не е застъпена чисто физически, а показва едно по-дълбоко психологическо и емоционално ниво, касаещо вътрешната структура на индивида. То се явява огледалното отражение навън, оставяйки зрителя да открие себе си в изобразените състояния.
Когато човек пряко контактува с колажите на Ясен Панов (Балабанова къща), открива образ в образа, отражение в отражението, история в историята – еднакви, но и различни. В тези приказни сюжети огледалният образ, детайлът заемат особено място като композиционен похват в осъзнаването на илюзорността на битието и привидната същност на човека.
В екстериора на Балабановата къща се намират живописните платна на дебютанта в тазгодишните национални есенни изложби – Яна Стойчева. В десетте творби, озаглавени „Обект на наблюдение“, младата художничка отправя „воайорски поглед“ към сблъсъка на човека със собствения му образ. В този цикъл урбанистичният детайл – сграда, прозорец, се явява убежище на интимния и психологически свят на човека.
Серията от черно-бели фотографии на Иван Кюранов в къща Хиндлиян е инспирирана от Моне. Тук темата за огледалото е застъпена като препратка към историята, а в образите на водните лилии от градината на Живерни, отразяващи се във водата, откриваме непреходността на времето. В изложбеното пространство несъмнено контрастира с останалите цветната фотография, един от проектите му на еротични химикалки от 90-те години за американската компания Soundwall. Той се базира на кинетично изображение, което при движение довежда до последователно разголване или обличане на мъжка фигура.
В двора на къща Хиндлиян са изложени хром-никеловите пластики на Евелина Петкова. Нейните скулптури „Порив“, „Вихър“ и „Напор“ се явяват като криви огледала, в които се отразява и пречупва действителността – взаимодействие на светлина и сянка. Към това се прибавя огъването на повърхностите във формите на фунии – колектори на събиране и изсипване на събраното, на трансформация и медийно усилване.
Темата за пречупването на светлинния източник в огледалото и обобщаването на образа, разфокусирането и изваждането му от обичайната среда е застъпена и в творбите на Стела Василева (къща Хиндлиян). Както в рисунките й, така и в инсталацията „5 кутии“ формите, образите, обектите са лишени от конкретика и напускат времевите субстанции. Поставя се едно имагинерно поле, където действащи функции се оказват отношенията на светло и тъмно, на отваряне и затваряне на пространства.
В няколко диптиха Деян Янев (къща „Мексиканско изкуство“) отразява актуални аспекти от времето ни днес. Както огледалото има противоположна страна, така и авторът използва двойки опозиции – материално – духовно, ангел – демон, човек – Бог, стрелци – мишени и т.н., за да покаже като материализира чрез средствата на живописта и сюрреалистичния образен език, състояния и емоции.
Към едно пътуване извън времето, връщане към изначалната същност на сътворението, където светът се оказва огледало срещу нас, насочва вниманието ни Милена Бочукова със скулптурите си в къща „Мексиканско изкуство“. Главен инструмент за изразяването на авторовата идея е материалът, който използва авторката – камък, метал, огледало и дебело стъкло, като създава деликатни и изчистени пластики, носещи философски и мистичен заряд.
Няма съмнение, че комуникативният континуум в проекта „Огледало“ е осъществен. И тази година поканените участници задават въпроси, търсят отговори и влизат в активен диалог с аудиторията.
Наташа Ноева
Национални есенни изложби в Пловдив 2016
Огледало – форми, образи, рефлексии и проекции, едновременно близки и далечни, пречупени пространства, реални и имагинерни светове, място, което се оказва пресечна точка на въображение и разум, съзнание и подсъзнание, светлина и сянка, дух и материя. Като събират в своите плоскости природа и космос, минало и бъдеще, сътворение и развитие, огледалата остават в тъмната зона на нашето съзнание, сякаш са разположени извън допустимата граница на съзерцанието. Чрез изкуството като форма и начин на общуване откриваме, че самоосъзнаването ни на фона на съществуващото и миналият ни опит в кръга на познаваемото изменят значението на привидното като в Огледалния свят на Алиса.
За четвърта поредна година доц. д-р Галина Лардева е куратор на Националните есенни изложби в Пловдив. Тя преобърна, трансформира и фокусира този форум в платформа за осмисляне и разбиране на съвременното българско изкуство. Арт директорът отправя концепцията си за огледалото към участниците в проекта, която може да им послужи като някаква отправна точка, провокация в много посоки, предоставяйки им да избират дали да приемат или отхвърлят отправната точка, както и поле за свободна интерпретация.
След „Форсиране на избора“ (2013), „Отстранени системи“ (2014), „Ан пасан“ (2015), проектът „Огледало“ (2016) се превърна в арена, на която се съвместяват и кореспондират различни медии – живопис, скулптура, фотография, рисунка. Изложбите се превърнаха в диалог между изкуства, автори и публика, различни жанрове, интерпретиращи отправната точка от физически през социални до духовни измерения.
Огледалото е културен знак, съдържащ много тълкувания – от най- буквалното (като обект в бита) до най-абстрактното (като метафизичен символ). Бихме могли да приемем, че светът е огледало – в него се оглежда, отразява, пречупва и променя не- познатият образ, който е лишен от представа за себе си. То има качество да изважда образа от обичайната му среда и да го ситуира в едно условно пространство, да му придава други измерения – най-реалната илюзия. Огледалото като алегория на суетата, аналог на човешката душа, съзнание и познание; като индикатор и сигнал за нравствен диалог. То се явява важен маркер, който поставя рамки, но и предоставя измерения без граници. Дихотомията реалност – иреалност е основната позиция при всички възможни пресечни точки, където се срещат Азът, субектът, обектът, различните полюси на човешкото съзнание и въпросите, възникнали от дълбоката необходимост за самопознанието на вътрешния глас. Бихме могли да кажем, че „Огледало“ е символ на авторовото саморазкритие, без да присъства натрапчиво в образната система. То е като фиктивен автобиографичен колаж.
В рамките на тазгодишния проект образът на огледалото, използвано като метафора за изкуството, е опит да се погледне в загадъчното през призмата на опозициите земно – отвъдно, профанно- сакрално, човешко – божествено чрез мисълта (авторовата концепция) и материала (изразните средства). Кураторът е поканил съвременни автори, които не са преекспонирани в страната и чужбина. Както споделя артистичният директор Галина Лардева: „Винаги се опитвам да каня художници, които, когато видим след години в каталозите или срещнем имената им като участници, да дадат една цялостна картина на съвременното българско изкуство в момента в регистъра на изящното“. Девет автори, всеки с различен творчески почерк и обхват на изразни средства, но обединени от една обща идея, „Огледало“-то, са експонирани в пространството на Балабановата къща, къща Хиндлиян и къща „Мексиканско изкуство“ в Старинен Пловдив през месец септември.
Андрей Градечлиев, който живее и твори в Олденбург, Германия, представя в Балабановата къща своите фотографики (съчетание на фотографии, графика и рисунка). В динамичните му композиции с индустриални пейзажи от пристанищните градове Антверпен, Хамбург и Олденбург, близки до натурата изображения на повтарящи се елементи – сгради, машини, железни конструкции, кранове, огледално се проектират в композиционното пространство като абстрактни форми.
Интересен автор, който е нов за българската публика, е Милена Цочкова (живее и твори в Бремен). В рамките на проекта тя ни представя един особен поглед върху огледалото със серията си „портрети“ в Балабановата къща. При тях липсва лицето, но се акцентира върху жеста и фрагменти от тялото – ръце, крака, шия, гръб, разпадащата се материя на тъканта/плътта, които по индиректен път засягат темата за човека. Човешката фигура я вълнува, но тук тя не е застъпена чисто физически, а показва едно по-дълбоко психологическо и емоционално ниво, касаещо вътрешната структура на индивида. То се явява огледалното отражение навън, оставяйки зрителя да открие себе си в изобразените състояния.
Когато човек пряко контактува с колажите на Ясен Панов (Балабанова къща), открива образ в образа, отражение в отражението, история в историята – еднакви, но и различни. В тези приказни сюжети огледалният образ, детайлът заемат особено място като композиционен похват в осъзнаването на илюзорността на битието и привидната същност на човека.
В екстериора на Балабановата къща се намират живописните платна на дебютанта в тазгодишните национални есенни изложби – Яна Стойчева. В десетте творби, озаглавени „Обект на наблюдение“, младата художничка отправя „воайорски поглед“ към сблъсъка на човека със собствения му образ. В този цикъл урбанистичният детайл – сграда, прозорец, се явява убежище на интимния и психологически свят на човека.
Серията от черно-бели фотографии на Иван Кюранов в къща Хиндлиян е инспирирана от Моне. Тук темата за огледалото е застъпена като препратка към историята, а в образите на водните лилии от градината на Живерни, отразяващи се във водата, откриваме непреходността на времето. В изложбеното пространство несъмнено контрастира с останалите цветната фотография, един от проектите му на еротични химикалки от 90-те години за американската компания Soundwall. Той се базира на кинетично изображение, което при движение довежда до последователно разголване или обличане на мъжка фигура.
В двора на къща Хиндлиян са изложени хром-никеловите пластики на Евелина Петкова. Нейните скулптури „Порив“, „Вихър“ и „Напор“ се явяват като криви огледала, в които се отразява и пречупва действителността – взаимодействие на светлина и сянка. Към това се прибавя огъването на повърхностите във формите на фунии – колектори на събиране и изсипване на събраното, на трансформация и медийно усилване.
Темата за пречупването на светлинния източник в огледалото и обобщаването на образа, разфокусирането и изваждането му от обичайната среда е застъпена и в творбите на Стела Василева (къща Хиндлиян). Както в рисунките й, така и в инсталацията „5 кутии“ формите, образите, обектите са лишени от конкретика и напускат времевите субстанции. Поставя се едно имагинерно поле, където действащи функции се оказват отношенията на светло и тъмно, на отваряне и затваряне на пространства.
В няколко диптиха Деян Янев (къща „Мексиканско изкуство“) отразява актуални аспекти от времето ни днес. Както огледалото има противоположна страна, така и авторът използва двойки опозиции – материално – духовно, ангел – демон, човек – Бог, стрелци – мишени и т.н., за да покаже като материализира чрез средствата на живописта и сюрреалистичния образен език, състояния и емоции.
Към едно пътуване извън времето, връщане към изначалната същност на сътворението, където светът се оказва огледало срещу нас, насочва вниманието ни Милена Бочукова със скулптурите си в къща „Мексиканско изкуство“. Главен инструмент за изразяването на авторовата идея е материалът, който използва авторката – камък, метал, огледало и дебело стъкло, като създава деликатни и изчистени пластики, носещи философски и мистичен заряд.
Няма съмнение, че комуникативният континуум в проекта „Огледало“ е осъществен. И тази година поканените участници задават въпроси, търсят отговори и влизат в активен диалог с аудиторията.
Наташа Ноева
[*]Текстът е отпечатан в Литературен вестник бр. 33, 12 – 18 октомври 2016.
ОГЛЕДАЛО. НАЦИОНАЛНИ ЕСЕННИ ИЗЛОЖБИ, ПЛОВДИВ 2016[*]
За четвърта година Галина Лардева е куратор на Националните есенни изложби в Пловдив. След „Форсиране на избора“ (2013), „Отстранени системи“ (2014), „Ан пасан“ (2015) проектът „Огледало“ (2016) се превърна в арена, където се съвместяват и кореспондират различни медии – живопис, скулптура, фотография, рисунка. Изложбите се превърнаха в диалог между, авторите и публиката в различните жанрове, интерпретиращи от физически, през социални до духовни измерения.
Огледалото е културен знак, съдържащ много тълкувания – от най-буквалното (като обект в бита) до най-абстрактното (като символ). Бихме могли да приемем, че светът е огледало – в него се пречупва и променя представата ни за собствения образ. То има качество да го изважда от обичайната му среда, да го ситуира в едно условно пространство, да му придаде други измерения – най-реалната илюзия. Огледалото като алегория на суетата, аналог на душата, съзнание и познание; като индикатор и сигнал за нравствен диалог. То се явява важен маркер, който поставя рамки, но и предоставя измерения без граници. Дихотомията реалност – иреалност е основната позиция при всички възможни пресечни точки, където се срещат субектът и обектът, различните полюси на човешкото съзнание и въпросите, въз- никнали от дълбоката необходимост от улавянето на вътрешния глас.
Бихме могли да кажем, че „Огледало“ е символ на авторовото саморазкриване, без да присъства натрапчиво в образната система. То е като фиктивен автобиографичен колаж.
В рамките на тазгодишния проект кураторът е поканил съвременни автори, които са постоянни в своите творчески изяви и търсения, без да са били преекспонирани в страната и чужбина. Както споделя артистичният директор Галина Лардева: „Винаги се опитвам да каня художници, които, когато ги видим след години в каталозите или срещнем имената им като участници, да дадат една цялостна картина на съвременното българско изкуство в момента в регистъра на изящното.“
Деветима автори, всеки с различен творчески почерк и обхват на изразни средства, но обеди- нени от една обща тема идея – „Огледало“, представят своите творби в Балабанова къща, къща „Хиндлиян“ и къща „Мексиканско изкуство“ в Старинен Пловдив.
В колажите от приказни сюжети на Ясен Панов се вижда образ в образа, отражение в отражението, еднакви и различни, акцентиращи върху илюзорността на битието и привидната същност на човека. Придържащ се до истината за натурата, Андрей Градечлиев отразява абстрактни огледални проекции от пристанищните градове Антверпен, Хамбург и Олденбург в своите фотографики. В цикъла от живописни творби „Обект на наблюдение“ Яна Стойчева превръща сградата в убежище на интимния, психологически свят на човека, като търси неговия сблъсък със собствения му образ. По индиректен път, с акцент върху жеста, с фрагменти от човешката фигура, разпадаща се материя/плът, зрителят има възможност да открие своя портрет в творбите на Милена Цочкова.
Препратки към историята и непреходното откриваме в серията от черно-бели фотографии на водни лилии на Иван Кюранов. Като криво огледало хром-никеловите пластики на Евелина Пет- кова отразяват и пречупват действителността, отправяйки въпроси за дуалистичната природа на нещата. Имагинерното поле и обобщеният образ в рисунките и инсталацията на Стела Василева ни отвежда към други иреални пространства. В диптихите си Деян Янев отразява актуални аспекти от времето ни днес, използвайки двойки опозиции – материално-духовно, човек–бог и т.н. Към връщането като изначалната същност на сътворението, където светът се оказва „огледало срещу нас“, насочва вниманието ни Милена Бочукова със скулптурите си. Няма съмнение, че комуникативният континуум в проекта „Огледало“ е осъществен. И тази година поканените участници задават въпроси, търсят отговори и очакват диалогът с аудиторията да има продължение.
Наташа Ноева
За четвърта година Галина Лардева е куратор на Националните есенни изложби в Пловдив. След „Форсиране на избора“ (2013), „Отстранени системи“ (2014), „Ан пасан“ (2015) проектът „Огледало“ (2016) се превърна в арена, където се съвместяват и кореспондират различни медии – живопис, скулптура, фотография, рисунка. Изложбите се превърнаха в диалог между, авторите и публиката в различните жанрове, интерпретиращи от физически, през социални до духовни измерения.
Огледалото е културен знак, съдържащ много тълкувания – от най-буквалното (като обект в бита) до най-абстрактното (като символ). Бихме могли да приемем, че светът е огледало – в него се пречупва и променя представата ни за собствения образ. То има качество да го изважда от обичайната му среда, да го ситуира в едно условно пространство, да му придаде други измерения – най-реалната илюзия. Огледалото като алегория на суетата, аналог на душата, съзнание и познание; като индикатор и сигнал за нравствен диалог. То се явява важен маркер, който поставя рамки, но и предоставя измерения без граници. Дихотомията реалност – иреалност е основната позиция при всички възможни пресечни точки, където се срещат субектът и обектът, различните полюси на човешкото съзнание и въпросите, въз- никнали от дълбоката необходимост от улавянето на вътрешния глас.
Бихме могли да кажем, че „Огледало“ е символ на авторовото саморазкриване, без да присъства натрапчиво в образната система. То е като фиктивен автобиографичен колаж.
В рамките на тазгодишния проект кураторът е поканил съвременни автори, които са постоянни в своите творчески изяви и търсения, без да са били преекспонирани в страната и чужбина. Както споделя артистичният директор Галина Лардева: „Винаги се опитвам да каня художници, които, когато ги видим след години в каталозите или срещнем имената им като участници, да дадат една цялостна картина на съвременното българско изкуство в момента в регистъра на изящното.“
Деветима автори, всеки с различен творчески почерк и обхват на изразни средства, но обеди- нени от една обща тема идея – „Огледало“, представят своите творби в Балабанова къща, къща „Хиндлиян“ и къща „Мексиканско изкуство“ в Старинен Пловдив.
В колажите от приказни сюжети на Ясен Панов се вижда образ в образа, отражение в отражението, еднакви и различни, акцентиращи върху илюзорността на битието и привидната същност на човека. Придържащ се до истината за натурата, Андрей Градечлиев отразява абстрактни огледални проекции от пристанищните градове Антверпен, Хамбург и Олденбург в своите фотографики. В цикъла от живописни творби „Обект на наблюдение“ Яна Стойчева превръща сградата в убежище на интимния, психологически свят на човека, като търси неговия сблъсък със собствения му образ. По индиректен път, с акцент върху жеста, с фрагменти от човешката фигура, разпадаща се материя/плът, зрителят има възможност да открие своя портрет в творбите на Милена Цочкова.
Препратки към историята и непреходното откриваме в серията от черно-бели фотографии на водни лилии на Иван Кюранов. Като криво огледало хром-никеловите пластики на Евелина Пет- кова отразяват и пречупват действителността, отправяйки въпроси за дуалистичната природа на нещата. Имагинерното поле и обобщеният образ в рисунките и инсталацията на Стела Василева ни отвежда към други иреални пространства. В диптихите си Деян Янев отразява актуални аспекти от времето ни днес, използвайки двойки опозиции – материално-духовно, човек–бог и т.н. Към връщането като изначалната същност на сътворението, където светът се оказва „огледало срещу нас“, насочва вниманието ни Милена Бочукова със скулптурите си. Няма съмнение, че комуникативният континуум в проекта „Огледало“ е осъществен. И тази година поканените участници задават въпроси, търсят отговори и очакват диалогът с аудиторията да има продължение.
Наташа Ноева
[*] Текстът е отпечатан в Инфо бюлетин СБХ, бр. 05, 2016.
ОТРАЖЕНИЯ[*]
„Огледало“ е надсловът, избран от Галина Лардева, артистичния директор на Националните есенни изложби в Пловдив, за тазгодишното издание на форума. В него тя се опитва да пречупи през различни призми погледа ни към съвременното българско визуално изкуство. В предишните издания такива призми бяха философията на избора, текстовете на Бертолт Брехт, шахмата. Кураторските коментари, отпечатани в каталозите, са един от компонентите на събитието и са своеобразни пътеводители за публиката на самостоятелните изложби, съставящи всяко едно издание. Проектът „Огледало“ поставя в обща рамка различните начини да мислиш себе си – чрез оглеждането в другия или в заобикалящата ни среда, чрез прецизен самоанализ, през магичното и свръхсетивното.
За разлика от предишните издания, в които текстовете в каталозите са писани от артистичния директор, тази година за „Огледало“ пише проф. Клео Протохристова. Тя показва важната роля, която има огледалото в културната история на човека чрез кратък „преглед“ на темата. По този начин публиката съвсем естествено е въведена в културната сложност и безкрайните възможности за интерпретация, които дава огледалото, както обяснява и проф. Протохристова: представяме си съзнанието като огледало, отразяващо света. На огледален принцип функционира зрението ни. Огледалото е дълговечна метафора на себепознанието. Не можем да видим очите си без негова помощ, не можем да познаем себе си, без да бъдем отразени в очите на другите, инструментализирани по този начин като огледала. Огледалото е общовалиден символ на изкуството, което традиционно се мисли като отражение на живота.
В такава широка рамка участниците, поканени от Галина Лардева, създават собствени светове, подчинени на своя логика. Подходът на всеки от тях е съвсем различен и индивидуален.
Светът на Андрей Градечлиев е изграден от оглеждащи се една в друга индустриални форми, наблюдавани в някои от немските пристанищни градове, като Хамбург, Олденбург и Антверпен. Тези индустриални пейзажи са създадени чрез комплексна техника от фотография и рисунка, която самият автор нарича фотографика. В по-голямата си част двуизмерните изображения, представени в изложбата, са силно обработени фотографии с подчертан рисунъчен характер. Макар и напълно лишени от човешко присъствие, те са безкрайно динамични и създават усещане за неспирно движение и бърз ритъм. Това се дължи на подхода, който е избрал Андрей Градечлиев – наслагването на формите, изчистени от контекста, в който съществуват, изведени почти до рисунка, с много дискретен цвят.
Директният контакт с човешкото лиценапълно е избегнат в изложбата на Милена Цочкова. Тя постига психологическо въздействие чрез представянето на човешката фигура извън конкретна среда, извън някакъв развиващ се сюжет, като специално акцентира върху дрехата, върху най-външната обвивка на тялото. В нейните работи са особено важни жестът и позата, движението на фигурата. В създадените сюрреалистични, парадоксални ситуации, където са представени единствено детайли от самото тяло, а други части от него напълно липсват, зрителят е оставен насаме със себе си, без „чуждите“ погледи, които биха могли да надничат от картините.
Една много приятна атмосфера създава изложбата на Ясен Панов, която общува съвършено с интериора на Балабанова къща. Резултатът от огледално развиващите се композиции, изградени чрез наслагването на различни образи, и съвсем умерена живописна намеса, са мащабни колажи, работени дигитално. Авторът използва много „исторични“ образи, гравюри, взети от старопечатните книги, които развива и превръща в съвременни произведения на изкуството.
Друг автор с отношение към историята е Иван Кюранов, представящ своята изложба на верандата в къща Хиндлиян. Серията черно-бели фотографии от езерото Живерни, където Моне рисува прочутите си лилии, оставя впечатление по-скоро за графично печатани произведения. Като огледало във времето може да се разгледа и един от проектите му с еротични химикалки от 90-те години “Soundwall”, който стои като контрапункт на цялата изложба.
Илюзията, която би могла да се създаде чрез огледалото и преминаването в друг, паралелен свят, е представена от Стела Василева. Рисунките „Офис сграда“, „Говорещи хора“, „Ремонт 1“ се развиват извън всякакъв контекст, напълно съсредоточени в себе си. В инсталацията „5 кутии“ чрез система от огледала оглеждащите се форми създават илюзия за безкрайна дълбочина и пробив в пространството.
Яна Стойчева показва интимните моменти на живеенето в големите градски пространства с един безкрайно лаконичен стил, подканващ към самовглъбяване и самоанализ. Сред динамиката на забързаното ежедневие на града, единствените „свои“ места са между стените на жилището, където шумът и напрежението на деня остават встрани. Меланхоличният тон е особено подчертан чрез избягването на живописни контрасти, а донякъде и в изграждането на обемите чрез една рисунъчна линия. Това сепариране между външно-вътрешно, мое-чуждо, динамика-спокойствие се подчертава още по-силно в кадрирането на композицията.
Скулпурата тази година е представена от Милена Бочукова и Евелина Петкова, които избират да разсъждават за огледалото през експеримента. Характерно за скулптурите на Милена Бочукова е комбинацията между два различни материала - камък и бронз. Специално за изданието тя комбинира камъка със стъкло и парчета огледало, подредени в изящни скулптурни композиции в двора на къща „Мексиканско изкуство“, където пластиките се вписват много елегантно в пространството. Евелина Петкова, която също предпочита да работи с камък, представя изложба от скулптури, изработени от хромникелова стомана, които имитират корабни платна.
Докато другите автори в проекта търсят огледалото вътре в отделното произведение, Деян Янев изразява много по-изявено противопоставянето на различни образи и „светове“. В серия диптихи-противоположности той показва проблеми, актуални за съвременното общество, а самото визуално изкуство като огледало на заобикалящия свят, като огледало на човешкия живот.
Дарина Бойкина
„Огледало“ е надсловът, избран от Галина Лардева, артистичния директор на Националните есенни изложби в Пловдив, за тазгодишното издание на форума. В него тя се опитва да пречупи през различни призми погледа ни към съвременното българско визуално изкуство. В предишните издания такива призми бяха философията на избора, текстовете на Бертолт Брехт, шахмата. Кураторските коментари, отпечатани в каталозите, са един от компонентите на събитието и са своеобразни пътеводители за публиката на самостоятелните изложби, съставящи всяко едно издание. Проектът „Огледало“ поставя в обща рамка различните начини да мислиш себе си – чрез оглеждането в другия или в заобикалящата ни среда, чрез прецизен самоанализ, през магичното и свръхсетивното.
За разлика от предишните издания, в които текстовете в каталозите са писани от артистичния директор, тази година за „Огледало“ пише проф. Клео Протохристова. Тя показва важната роля, която има огледалото в културната история на човека чрез кратък „преглед“ на темата. По този начин публиката съвсем естествено е въведена в културната сложност и безкрайните възможности за интерпретация, които дава огледалото, както обяснява и проф. Протохристова: представяме си съзнанието като огледало, отразяващо света. На огледален принцип функционира зрението ни. Огледалото е дълговечна метафора на себепознанието. Не можем да видим очите си без негова помощ, не можем да познаем себе си, без да бъдем отразени в очите на другите, инструментализирани по този начин като огледала. Огледалото е общовалиден символ на изкуството, което традиционно се мисли като отражение на живота.
В такава широка рамка участниците, поканени от Галина Лардева, създават собствени светове, подчинени на своя логика. Подходът на всеки от тях е съвсем различен и индивидуален.
Светът на Андрей Градечлиев е изграден от оглеждащи се една в друга индустриални форми, наблюдавани в някои от немските пристанищни градове, като Хамбург, Олденбург и Антверпен. Тези индустриални пейзажи са създадени чрез комплексна техника от фотография и рисунка, която самият автор нарича фотографика. В по-голямата си част двуизмерните изображения, представени в изложбата, са силно обработени фотографии с подчертан рисунъчен характер. Макар и напълно лишени от човешко присъствие, те са безкрайно динамични и създават усещане за неспирно движение и бърз ритъм. Това се дължи на подхода, който е избрал Андрей Градечлиев – наслагването на формите, изчистени от контекста, в който съществуват, изведени почти до рисунка, с много дискретен цвят.
Директният контакт с човешкото лиценапълно е избегнат в изложбата на Милена Цочкова. Тя постига психологическо въздействие чрез представянето на човешката фигура извън конкретна среда, извън някакъв развиващ се сюжет, като специално акцентира върху дрехата, върху най-външната обвивка на тялото. В нейните работи са особено важни жестът и позата, движението на фигурата. В създадените сюрреалистични, парадоксални ситуации, където са представени единствено детайли от самото тяло, а други части от него напълно липсват, зрителят е оставен насаме със себе си, без „чуждите“ погледи, които биха могли да надничат от картините.
Една много приятна атмосфера създава изложбата на Ясен Панов, която общува съвършено с интериора на Балабанова къща. Резултатът от огледално развиващите се композиции, изградени чрез наслагването на различни образи, и съвсем умерена живописна намеса, са мащабни колажи, работени дигитално. Авторът използва много „исторични“ образи, гравюри, взети от старопечатните книги, които развива и превръща в съвременни произведения на изкуството.
Друг автор с отношение към историята е Иван Кюранов, представящ своята изложба на верандата в къща Хиндлиян. Серията черно-бели фотографии от езерото Живерни, където Моне рисува прочутите си лилии, оставя впечатление по-скоро за графично печатани произведения. Като огледало във времето може да се разгледа и един от проектите му с еротични химикалки от 90-те години “Soundwall”, който стои като контрапункт на цялата изложба.
Илюзията, която би могла да се създаде чрез огледалото и преминаването в друг, паралелен свят, е представена от Стела Василева. Рисунките „Офис сграда“, „Говорещи хора“, „Ремонт 1“ се развиват извън всякакъв контекст, напълно съсредоточени в себе си. В инсталацията „5 кутии“ чрез система от огледала оглеждащите се форми създават илюзия за безкрайна дълбочина и пробив в пространството.
Яна Стойчева показва интимните моменти на живеенето в големите градски пространства с един безкрайно лаконичен стил, подканващ към самовглъбяване и самоанализ. Сред динамиката на забързаното ежедневие на града, единствените „свои“ места са между стените на жилището, където шумът и напрежението на деня остават встрани. Меланхоличният тон е особено подчертан чрез избягването на живописни контрасти, а донякъде и в изграждането на обемите чрез една рисунъчна линия. Това сепариране между външно-вътрешно, мое-чуждо, динамика-спокойствие се подчертава още по-силно в кадрирането на композицията.
Скулпурата тази година е представена от Милена Бочукова и Евелина Петкова, които избират да разсъждават за огледалото през експеримента. Характерно за скулптурите на Милена Бочукова е комбинацията между два различни материала - камък и бронз. Специално за изданието тя комбинира камъка със стъкло и парчета огледало, подредени в изящни скулптурни композиции в двора на къща „Мексиканско изкуство“, където пластиките се вписват много елегантно в пространството. Евелина Петкова, която също предпочита да работи с камък, представя изложба от скулптури, изработени от хромникелова стомана, които имитират корабни платна.
Докато другите автори в проекта търсят огледалото вътре в отделното произведение, Деян Янев изразява много по-изявено противопоставянето на различни образи и „светове“. В серия диптихи-противоположности той показва проблеми, актуални за съвременното общество, а самото визуално изкуство като огледало на заобикалящия свят, като огледало на човешкия живот.
Дарина Бойкина
[*]Текстът е отпечатан във в. Култура, бр. 34(2871), 21 октомври 2016.